ВЕЧЕН Е СТРЕМЕЖЪТ НА РОБА КЪМ СВОБОДА И НА СВОБОДНИЯ КЪМ СЪВЪРШЕНСТВО 

/ЕСЕ/

Вече е късно, аз не съм в състояние да насоча потока на мисълта си към друго нещо, направило ми впечатление през неестествено протекъл ден. Чудя се как силният априлски вятър не отвя майсторски изписаните й образи от съзнанието ми? Как дъждът, чиито капки отмиха греховете от повърхността на земята и прашните души на хората, не отми от паметта ми яркия пурпурно-червен цвят, който напълно придаваше смразяващия вид на рукнала като поток кръв. Това майсторски изпипано в подробности платно, изобразяващо Баташкото клане, събуди безумието в очите ми.Без време сърцето ми заигра в неравноделен ритъм, като не остави скрити дълбоките ми корени пред тази смразяваща дъха картина - и най-спокойните духове биха изпитали ярост, и най- безстрашните биха се ужасили. 

Като космически вакуум цялото същество бе всмукано в онази далечна 1876 година, без дори да почувствам дали минават минути, секунди или часове. В същия този миг в тялото ми със силата на бясна вълна нахлуха стотици въпроси, за чиито отговори аз самата никога не бях се замислила досега. ”О, движение славно, о, мрачно движение…” – думите на Дядо Вазов са най-точните, които ми идват наум. Въставането на роба срещу поробителя за “една смърт юнашка, и една победа“. Човешкият устрем към строшаване на оковите с цената на насъщния, на поминъка, на младостта, на живота на най-скъпите и на своя собствен. “Дни на борба горда, о, дни на падение!“, но това падение надмина по сила всички борби, завършили с пищни победи! Защото то направи малките, равни на великите! Защото нито един не помоли за милост тиранина, остави пленено да бъде мъртвото му тяло, а освободи душата си! Защото българският народ задмина Картаген. Бунтовникът намери своето място в прашното пепелище на гробовете, а върху тях поникна, полята с кръвта му, жадуваната свобода. На майчината гръд, пълна с мляко и пронизана с куршуми, почти вече изстинала, сучеха чедата на Майка България. Закърмени със смърт, те вече не се бояха да дадат живота си във името на кръста, Библията и камата. 

Целуваха лъва и като зверове посрещаха врага с двете си голи ръце, които до вчера са милвали с обич, най-милното, или са порили черната, плодородна земя – земята на дедите ни. И учеха синовете и дъщерите си на българщината, и плюеха върху чалмата , и тръгваха шепа срещу цяла армия, и издъхваха : “Бог да пази България!“. 

… Изведнъж всичко нахлу обратно, а космосът отстъпи мястото си на днешния ден, на света, в който живея тук и сега, и на въпросите: Съществува ли свобода в днешния побъркан свят? Не е ли робството само за заробените ни мисли и умове? Не сме ли подчинени днес на несвободата на душите си? 

Какво е свободата за роба – живот! Смисъла на света, на съществуването му, на хаоса и безкрайния космос! Затворникът се стреми да напусне килията, птичката – клетката си, просто защото това е заложено в природата на всичко живо, независимо от способността му да развива мисълта си. Свободата е тласъкът на вятъра, тропотът на волния мустанг. Свободата е обичта към човека, в чиито очи се оглежда лицето като в слънчево огледало. Свободата е полет. Свободата е да умреш за това, в което дяволски силно вярваш. Свободата е сълзата, отронена в името на неравната битка между доброто и злото. Сбоводата е омразатата към черното бъдеще. Свободата е стремежът към истинското, тя е волята за живот. 

Съвършенството – това е всичко това заедно. Съвършенството може да постигне всяко едно човешко същество, чиято душа се бунтува. Съвършенството във вселената е вечната цел на всеки мислещ – следователно съществуващ човек. 

 

 

 

Цветелина Василева, ученичка от ХІІ В клас, ТГ “В. Априлов“